На татко ми Кирил Кирчев

ноември 28, 2022

В тази статия събрах три възпоменателни публикации за моя баща, които съм писала през годините в личния ми фейсбук профил. За бащите трябва специално място. И реших то да бъде в моя блог за Родопите.

Надявам се да се насладите и на ретро снимките, които изрових от архивните албуми на нашето семейство.

––

––

Баща ми е роден на 16.11.1947 г. Казва се Кирил Михайлов Кирчев. Беше музикант по професия и по душа. Демокрацията му отне музиката и го направи първият дистрибутор на „Кока-Кола“ в област Кърджали. Не беше идеалният баща. Такива (според мен) не съществуват. Беше обаче добър човек. Обичта си към нас не умееше да изразява, но аз знам, че ни обичаше. Просто разликата в нравите на неговото време и нашето време беше по-голяма, отколкото той можеше да приеме.

На 16.11.2022 г татко ми – Кирил Кирчев – щеше да навърши 75 г.

––

Мама казва, че от татко съм наследила любовта към планината и селото, за което съм му така благодарна. Според мен съм наследила също и решителността за действие. И още куп особености на характера, но не това е важно. Важното е, че татко беше и музикант, и учител, и предприемач (един от първите в Кърджали). Дуо „Канон“ и фирма „Елис-76“ са имената, които помня. 76, защото си мислел, че съм родена 76-та, но всъщност тази е годината на сватбата им с мама. Аз съм от 78-ма (помненето на години не му беше сила). Беше страстен картоиграч, фен на ЦСКА, голям спортен запалянко и любител на всичко, произведено в Германия. Мерцедес 200 D завинаги ще остане „колата на татко“. Двете ни кучета тогава познаваха тракането на двигателя още от улицата. Имаше ли футболен мач, ски слалом или тенис на корт, никой не си и помисляше да гледа нещо друго.

Татко не пиеше. Нито преди, нито по време, нито след вечеря. У дома просто сядахме на масата, вечеряхме и после всеки си отиваше в стаята, пред ТВ, в кухнята… И до ден днешен аз така си вечерям – сядам и ям.

––

Татко разпалено коментираше американските екшън филми и все ме ядосваше, че ме разсейва. „Гледай ги тия тъпи американци! И как точно сега се появи тоя да ги спаси? И как така избухна тая кола? Ама са тъпи тия американци. Да видиш само германците какви филми правят!“ И край. Вече не можеш да догледаш филма.

Обичаше книгите, автомобилните списания и енциклопедиите. И рекордите на Гинес. И атласите. От него сме наследили огромна библиотека. Огромна.

Обожаваше бинокли и фотоапарати. И не ми даваше да слушам Майкъл Джексън на супер модерния, току що донесен от Германия, двукасетъчен JVC. Идеше ми да го убия.

Не доживя ерата на фейсбук, но щеше да се забавлява, струва ми се. Смееше се гръмко, искрено – смехът му се извисяваше и отдалеч се познаваше. Успя да се порадва само на двама от четирите си внуци. Беше добър и уважаван човек, живял според порядките и разбиранията на своето време и възпитание. След него сме сестра ми, брат ми и аз. И нашите деца. Дано сме достойни негови наследници.

––

Интересно е как с напредването на годините и порастването на моите деца, разбирам все повече постъпките на родителите си от времето на моето тийнейджърство. За жалост на татко няма как да му го кажа. Да му кажа, че разбирам защо ме чакаше с колата пред дискотеката да ме прибере. И защо до 10-ти клас имах вечерен час.

Но бих му казала още, че трябва да имаме повече вяра в младите. Повече да общуваме с тях, да ги изслушваме и да чуваме какво ни казват. На татко това не му беше силна страна, но и от него съм си извлякла поука.

Защото децата са отражение на самите нас. И съм убедена, че ако ние сме им добър пример, те няма как да станат лоши хора.

Моите родители бяха добър пример и аз съм това, което съм, благодарение на тях. Дано бъда такъв и за моите деца.

––

Ще ви разкажа случка, в която аз съм лошият герой. За децата обикновено родителите са виновни за всичко, но от позицията на годините това се променя.

Татко си беше навехнал крака. Не помня как, но ясно си спомням, че куцаше и беше зима. И трябваше някъде да се отиде спешно да се свърши нещо. И времето навън не беше никак приятно. За мобилни телефони дори не бяхме чували и за всяка работа се „ходеше“ някъде. Татко ме помоли да отида, аз – не ми се ходи. Втори път молба, трети път молба, аз – не ми се ходи, бе тате. Можеше да ми скръцне със зъби и да ме накара, но не го направи, облече се и куцук, куцук – отиде сам.

Още тогава като го видях облечен и куцащ, в съзнанието ми звънна една съвестна струна, но приоритетите на тийнейджъра, в комбинация с изключителния ми инат по онова време, бързо я заглушиха.

Сърдеше ми се после дълго време и каквото и да го попитах, ми отговаряше напреки. Мисля си, че ако беше седнал до мен да си поговорим и да ми обясни защо наистина трябва да отида, щях да го направя. Но ние не умеехме да разговаряме. Аз бях вечно сърдита, че той не ме разбира, а той – вечно строг в усилията си да ме предпази.

Затова сега от всичко най-обичам да си говоря с децата. Да прекарвам време с тях, да си споделяме, да се критикуваме, да играем и да се смеем заедно. Тези моменти с мама съм ги имала безброй, но с татко винаги са ми липсвали.

Написах това в негова памет. В горния свят вероятно си е уредил каравана и обикаля света. Надявам се да е така.

Благодаря ви ако сте прочели дотук и не забравяйте да разговаряте с децата си.

––