Минорният лад и баща ми

Минорният лад е моментът, в който музиката започва да звучи драматично. Падна ми се на изпита по солфеж в четвърти клас. Не го взех, защото не бях научила нито един от дванайсетте урока. Нарочно. Просто не исках повече да свиря на цигулка и нищо на света не можеше да ме накара да свиря. Дори баща ми.

Родителите ми са ме записали да свиря на четвъртинка цигулка още на 4 години. Била съм най-малката ученичка – сладка, талантлива – мечта за всяка школа. Малко си спомням от този период, но

добре си спомням другарката Филипова.

Тя беше причината да искам да свиря, да се старая и да съм истински добра. Тази нежна, спокойна, някак одухотворена жена, която винаги ме черпеше с бонбонче, я смениха с по-млада, но по-нервна, дори леко истерична учителка. И аз изведнъж загубих интерес към цигулката. Не само, че го загубих, но и категорично заявих пред изпитната комисия, че не искам повече да свиря. Беше 1986 г. и в онези години да си дете и да заявиш открито, че няма да направиш нещо, което всички очакват да направиш, беше доста смела постъпка. По-късно във вокална група „Дъга“ ми сложиха прякор „Михаела-смела“, но това е друга история.

Баща ми по това време работеше като музикант в Германия. И от там изпрати една картичка с няколко написани реда отзад, един от които гласеше:

„Михаела не е трябвало да казва, че не иска да свири на цигулка“.

В семейството ми се обръщаха към мен с „Ели“. Някой кажеше ли Михаела, това значи, че съм сгафила сериозно. И това изречение от баща ми, долетяло до мен чак от Германия ме върна обратно в школата. Последва една година, в която аз всячески показвах, че не искам да свиря – закъснявах, пропусках уроци, не се упражнявах, не си учих партитурите и какво ли още не. Докато всички разбраха и се убедиха, че насила няма да стане. Татко също го разбра, а аз повече не докоснах цигулка в живота си.

Това, което още не разбирах, беше, че съм същата като него. Той имаше мнение и не се притесняваше да го изказва. И въпреки това му беше трудно да приеме, че аз също имам свое мнение. От него съм наследила

любовта към планината, приключенията и животът на село.

Баща ми беше музикант по образование и никак не му хареса отказа ми да свиря на цигулка. Все пак след това се записах да пея в ДВГ „Дъга“, с която дълги години имах безброй участия в концерти и турнета и изкарах едни от най-хубавите си моменти. И той беше доволен. Беше един от малцината работещи в чужбина по времето на комунизма. Беше един от първите (може би първият), докарал каравана от Германия в квартала, в който живеехме в Кърджали. Докара и мотор симсон – мисля, че беше модел SR50, тип скутер. Не помня точно, но помня, че беше различен от всички останали мотори в града. Караше ски, мечтаеше да остарее на село и носеше сандали с бели чорапи. И изобщо тази нагласа за живота – да си ти, независимо от обстоятелствата, да следваш своя път, даже леко да си непукист – това е наследство от баща ми, с което се гордея.

Обичам да си спомням за хората на датата, на която са били родени. На 16 ноември 2025 г. татко щеше да навърши 78 години.

ПС: Годините и цифрите в тази статия е възможно да не са съвсем коректни. По-скоро са приблизителни. Снимките, с които разполагам в момента, също са оскъдни. Когато се добера до семейния албум, ще кача още кадри от онова време.

• Оставете коментар, ако статията ви е харесала.
• Абонирайте се през формата, за да получавате най-новите статии директно по имейл.
• Или ме последвайте в канала ми в YouTube