За българските баби, терлиците и мачкането

Тази история е лична, но вярвам ще докосне сърцето на всеки, който е имал баба като моята. Баба Иванка. Или както всички я наричахме – баба Ванче. Тя беше бабата от приказките, които четем на децата си – всеотдайна и любяща. Животът я беше научил да не вярва на нищо, докато не го изпита на гърба си. До последно така и не успя да разбере как е възможно да работя без да „ходя“ на работа.

Баба си ще запомня с три неща – плетенето, градината и готвенето. Баба не просто готвеше – тя готвеше ЗА НАС. Когато се обади да ни покани на обяд, казваше „направила съм баница – елате да ядете“. Не приготвяше каквото и да е – първо правеше някое любимо ястие и тогава се обаждаше. А ако в забързаното ежедневие не ни останеше време да седнем, ни завиваше за вкъщи. С всяка взета кутия с храна си казвах, че някой ден ще искам да седна при нея за обяд и няма да мога. И това време дойде.

Баба правеше най-вкусните кифлички, мекици и питки на света. И когато дойдеше Великден, в блока всички знаеха откъде се носи този божествен аромат – баба Ванче пече козунаци. Каквото и да съм изпекла в този живот, винаги съм си мислела „баба дали ще го одобри“. И когато можех, все й носех, докато един ден тя най-накрая каза „май печенето ти се отдава“. Не успях да й занеса от последния си маслен пай, за който й разказах как са го харесали гостите ми. Обещах й, че ще й донеса другия път, след което рецитирахме заедно стихотворения за България. А другия път тя не го дочака.

Когато бях малка, имахме градина. Намираше се в края на града и от блока на баба до там бяха към 3 км. Всеки ден, от ранна пролет до късна есен, тя и дядо ходеха на градината пеш. Не чакаха някой да ги кара, не искаха нищо – просто ходеха и работеха. В делнични дни – след работа, през уикенда – цял ден. Баба работеше в пощата и след работа – право горе – на градината. Като се започнеше с марули и пресен лук, ягоди и череши пролетта, цяло лято домати и краставици и есента чушки, лютеница, компоти и какво ли още не. Този вкус и тази свежест се помнят цял живот. Те посяват у децата любов и уважение към земята и нейните плодове. И моята баба ни е дарила това огромно богатство.

Баба ми е изплела терлици за поне три поколения. Докато можеше да работи, плетеше късно вечер. След като се пенсионира – във времето, в което не готви и не помага с правнуците. Плетенето й беше хоби, после се превърна в утеха, че може да прави нещо, с което да е полезна на близките си. На село имам пълен гардероб с бабините терлици – всякакви модели, размери и цветове. Едно лято имах гости от Англия – мило семейство, с което се сближихме и в края на престоя им подарих по един чифт терлици. Хората искрено се зарадваха, че получават не просто сувенир, а истински дар от България – изработен от ръцете точно на моята баба. Нямам думи да опиша задоволството в очите на баба, когато й разказах. Нейни терлици да се разхождат в нечий дом в Англия – сбъдната мечта за кротката й душа.

 

Баба имаше златни ръце, които правеха божествен масаж. Наричахме го „мачкане“. Няма дете, минало през къщата на баба, което да не е било „мачкано“. Дори като голяма, аз редовно си слагах краката в скута й, за да ми ги стопли. А дъщерите ми все лягаха на диванчето с думите: „Бабо, ще ме помачкаш ли“. И тя започва.

Баба е отгледала 2 деца, беше неизменна подкрепа на майка ми в отглеждането на мен и брат ми и имаше сили да помага дори за дъщеря ми Габи – първата й правнучка. С нея имаха специална връзка – до последно специално за Габи приготвяше лютеница, трахана и юфка. До последния си ден гледаше календара и чакаше деня, в който беше полета на Габи от Лондон. Така и не го дочака…

Баба Ванче беше от онова поколение неуморни български жени, които се трудят от сутрин до вечер и са доволни ако децата им са добре. Където е работила, е оставила отпечатък, защото даваше всичко от себе си. Тя нямаше велики очаквания, нито претенции за живота. Но имаше едно удивително качество – рядкост за жените на нейната възраст. Непримиримост. Баба два пъти е попадала на неподходящи мъже, от които има двете си деца – майка ми и моят вуйчо. Аз обаче познавам само третият й съпруг – моят дядо Кузманчо, с който баба се събира в далечните 60-те години на XX век. По онова време да се разделиш с мъжа си е било почти немислима постъпка за една жена. Баба ми обаче не се е примирила с мъжките пороци и смело е продължила напред, търсейки своето щастие. Тя първа ме подкрепи след трудната раздяла с първия ми съпруг. Точно тя ми подаде ръка и дори за миг не си помисли, че може да скъса връзката с внучката си, заради решение, което е изключително личен избор и този избор трябва единствено и безпрекословно да бъде подкрепен от най-близките. И за това съм й вечно благодарна.

Баба ми е родена през 1936г в град Септември – шестото от общо седем деца. В Кърджали идва в края на 50-те години при по-голямата си сестра Вера. Интересна е случката с двете й имена. Когато идва време да си извади първия паспорт, служителката й обърква името и вместо Павлинка я записва Иванка (така го разчела в акта й за раждане). Да, всъщност рожденото име на баба ми  е Павлинка и в Септември близките я наричат с това име. В Кърджали обаче всички я знаят като Иванка – баба ми тогава нямала време да се разправя с вадене на нов паспорт, отложила го за по-късно, това „по-късно“ не дошло и така си останала Иванка.

От всички братя и сестри баба остана последна. Живя 84 години. Последните години постепенно загуби зрението и слуха си и й тежеше, че не може нищо да върши. Отиде си в края на 2020 г. – залежа се за кратко и една нощ заспа вечен сън. И много ми липсва…

Ако и вие сте имали баба като моята, споделете в коментар под статията. Благодаря ви!