Седем часа разлика в Пелевун или как се пече агне в едно Ивайловградско село

Печенето на Гергьовското агне в България не е просто обичай – то е духовно обединение на цял един народ. На Гергьовден, в което и българско село да отидеш, просто се сливаш с местните, с народа, ставаш част от традицията и всяка твоя гънка се усеща част от цялото, наречено България.

А тази история има своя предшественичка. През 2011, когато пак бяхме в Пелевун по Гергьовден, като разпечатаха пещта и изкараха тавата с агнето, то беше полусурово. Не че не го изядохме, че даже и туристите нагостихме, но определено тогава майсторите се поизложиха.

Тази година бях решила да не пътувам по Великден, а вместо това да си остана вкъщи и просто да си почина. На 1 май обаче се обади Миро – овцевъд в Пелевун, за да ни покани на гости, на агнешко, на чист въздух и други такива приятни селски работи. Как да откажеш на такова предложение? Раздадохме си яйцата и козунаците сутринта на Великден и следобеда потеглихме.

В Родопите обикновено сме известни с приготвяне на агнешкото на чеверме. И както тук казваме „на хубавото чеверме, като го тръснеш, месото само трябва да си падне в чинията“. Е, тази година и месото на Пелевунските агнета само си падна в чиниите ни – така хубаво се беше опекло. И обещах на Тодор и Миро, че повече няма да споменавам агнето от 2011 г.

Обичаят в това любимо мое Ивайловградско село е агнето да се пълни с ориз, дреболии и подправки.

Слага се в тава и се пече в пещ. Пещта предварително хубавичко се опалва, приготвя се замазка от червена глина, тенджера с вода, амбалажна хартия и сол.

Агнето се покрива с хартията и се поръсва със солта. После в пещта се слагат първо тенджерата с водата и след това тавата с агнето. Входа на пещта се затваря с гнайсов камък, добит в Ивайловград (иначе не е същото) и се замазва с глина. Така запечатано агнето се пече цяла нощ.

 

Нашите домакини Тодор и майката на Миро – Минка го сложиха късно вечерта на 5 май и го изкараха сутринта на 6 май. И както Тодор каза „Ела да снимаш сега седем часа разлика“. И аз снимах.

 

И не само агнето, но и цял отбор представители на фауната в Източните Родопи, които ще опиша в друг разказ.

Природата в началото на месец май е толкова щедра, че само за ден и половина успяваш да заснемеш невероятни кадри от дивия животински свят, да се нагледаш на ослепително зелени пейзажи и да благодариш за пореден път, че можеш да се насладиш на вятъра, който къдри тучните ливади и че това богатство е тук, в България, в Родопите, в теб.