Откраднати мигове
Гост автор: Анахид Чальовска
Слънчевите лъчи смело се вмъкват през прозорците на автомобила, хвърляйки закачливи и бързо изчезващи сенки около нас, докато се движим по криволичещия път, изкачвайки зелената твърд на Родопите.
Спомням си как баща ми някога ми каза, че това е най-красивата българска планина. А в летните месеци, когато всичко кипи от живот, очарованието й е несравнимо. Затова, когато съпругът ми – любител фотограф – ми предложи да го придружа за няколко откраднати от ежедневието дни в Източните Родопи, изобщо не се поколебах да приема.
Пътуваме към Ловното стопанство на язовир Студен кладенец, където ще пренощуваме, гонейки сериозната амбиция да заснемем представители на дивата природа. Отбиваме, за да се насладим на чистия въздух и невероятния изглед към язовира, намиращ се в подножието на хълма. Погледнат отгоре, наситено-сините му води оформят разперила крила птица. Несъзнателно правя асоциацията, че ако водата можеше да лети, то тази гледка би представлявала „Полетът на водата“.
Заредени с енергия и освежени, продължаваме към целта си. Нещо в мене трепва като у малко дете, когато край пътя в района на стопанството виждам стада от сърни. Всъщност за първи път виждам диво животно толкова отблизо. Имам чувството, че ако протегна ръка ще мога да ги погаля.
На територията на стопанството, върху част от склоновете на Източните Родопи, е обособен природен резерват „Вълчи дол“. Характерните обитатели тук са еленът лопатар и хищниците – вълци и лисици. Създаден с цел опазването на уникалния птичи свят, резерватът става място, в което гнездят белоглавият, египетският и черният лешояди. Именно с надеждата да можем да ги заснемем, ставаме на следващата сутрин по тъмно – около 3 сутринта. Чака ни близо половин час път до изградените недалеч специални укрития. Както вероятно се досещате, пътят който ще ни отведе дотам, е абсолютна пресечена местност. Настанили се във високопроходимия джип, бързо отпращаме и последния помен от сън, преодолявайки в тъмнината всяка неравност, дупка и камък по черния планински път. Местната приказка „Който има камъни в бъбреците, ги изхвърля, а който няма – ги образува“ добива съвсем ясно и правдоподобно значение при всяко подрусване на автомобила. Това, всъщност, само увеличава адреналина във вените ни и когато спираме пред укритието, с мъка овладяваме ускорения си пулс.
Заснемането на диво животно е съвсем нелека задача. Изключвайки чисто техническата част на процеса, фотографирането изисква дисциплина, тишина и уважение към навиците на дивата фауна. За някои от нас това се оказва непосилно. Като човек, който не снима, а е просто ентусиаст, желаещ да вкуси от дивата природа и приключението, съм в еуфория, въпреки неуспешния фотолов. Наблюдавам с нескрито възхищение изгрева през амбразурите в укритието, а уханието на росна трева рано сутрин гъделичка обонянието ми. Светът на Източните Родопи се събужда за новия ден. Местността предлага толкова възможности за потапяне в заобикалящата ни природа, че съм решена да се възползвам от тях максимално. Една от тези възможности се оказва гребането с каяк във водите на язовира. Ако някой някога ми беше казал, че ще се почувствам като на море в сърцето на планината, щях да му се изсмея с глас. Преживяването ми във водите на язовир Студен кладенец е доказателство, че присмиването от моя страна щеше да бъде напълно безпочвено. Настанила се в каяка и въоръжена с гребло, изглеждам като човек, на когото морето /пардон – язовирът/ му е до колене. Появилият се, обаче, неочаквано вятър, подема язовирните води в шеметен танц, при което издигналите се като от нищото вълни на повърхността, почти не отстъпват на морските. Упражнението по гребане, все пак, завършва с успешно акостиране на отсрещния остров и потапяне в прохладните води на Студен кладенец. Почти като прераждане…
В следващите дни продължаваме по течението на р. Арда, за да се настаним в едноименния комплекс. Пътьом се отбиваме във винарната на бай Димо в с. Поповец. Известно с хубавата българска дума „Бакалница“, това място пази живата история и съхранените традиции на рода на нашия домакин – Димо Карабоюков. В малката изба се правят и складират вина от био лозя, а спретнато подредените бутилки с кехлибарен и рубинен цвят щедро примамват нас, посетителите, да ги опитаме, напомняйки ни колко сме ожаднели в юлската горещина. Трудно мога да опиша насладата, с която отпивам от добре изстуденото ароматно бяло вино и неизменно си мисля, че вкусът му не може да не се дължи на отглежданите с любов лозя, черпещи живителните си сокове от плодородната източнородопска почва. Скромната, по думите на нашата домакиня, трапеза от домашно приготвени пържени кюфтета, миш-маш, салата и козе сирене е най-вкусното нещо, което съм яла.
С приповдигнато настроение и утолена жажда поемаме към комплекс „Арда“. Денят вече преваля, когато тръгваме пеш по пътеката към скалите, надвесени точно над комплекса. Застанали сме отгоре, на платото. Долу в краката ни лъкатуши река Арда и от високото виждаме снагата й – извиваща се като плитката на млада девойка някъде между планинските ридове, а отблясъците на залязващото вече слънце играят по водната й повърхност. Изпълва ме мирисът на мащерка. Единственият звук е песента на птиците, кръжащи над нас. Изсъхналата и жълтееща трева на платото контрастира с короните на дърветата, покриващи хълма като зелена качулка. Тук-там се виждат макове. Сега разбирам откъде пъстрите родопски одеяла са получили името си. Като завършек на тази идилична българска природа, точно на ръба на платото се развява българският трибагреник.
Следващият ден ни предстои да посетим един от феномените в района – Абразивните кладенци, в Дяволския каньон край с. Студен кладенец. Стигането до тази природна забележителност е поредното предизвикателство. Трябва да се изкачим, а веднага след това и да се спуснем по стръмна камениста и доста ронлива пътека. Усилието си заслужава. Това, което виждам, ме кара да затая дъх. Въртеливото движение на реката при среща със скалите е създало причудливи форми, известни в геологията като „абразивни кладенци“. Тук те са много и с различна големина. Разхвърляни са като огромни огледала, в които се отразява небето. Времето сякаш е спряло. Природните образувания са убежище за зимуващите в ждрелото риби, а камънаците край тях – леговище на змии и гущери. Абсолютно нищо не нарушава тишината и покоя. Сакралността, която цари тук, ме обсебва и отделянето от това място е много трудно.
Обратният път към дома вече ни зове. С усещане за пълноценност и пречистеност поглеждам назад. Величествени и непокорни се отдалечават ридовете на Източните Родопи. Залезът се спуска над тях, разсипвайки върху им разтопеното си злато.
„Потрепва въздухът тревоуханен –
сбогуване с угасващия ден –
и в топлото му вечерно дихание
е скрит животът – чист и прероден…“
Сподели ако статията ти е харесала. Или сподели мнение в коментар.
Абонирай се и ще получаваш всяка нова статия директно по имейл.