Перпендикулярна вселена 5

Biking in the Rhodopes„Винаги трябва да внимаваш с Кривите спици. С тях никога не знаеш какво може да ти се случи“ – казал Мечо пух, когато прочел поредното предварително описание на маршрута на Перпендикулярна вселена.

by: Любомир Ботушаров

„Колкото повече, толкова повече“ – казал Наката, когато отишъл в голямата гора и открил поредната перпендикулярна междуселска пътека. Наката и други неща казал. Всъщност питал той непрекъснато местните обитатели дали има тук пътеки, от това село до онова село, от онова село до реката. Гледали го отрудените хора, придърпвайки високопроходимите 4х4 превозни средства, модел Йори 2003 г., и отговаряли „Не, няма път, няма пътека, нищо няма тук, не можете с тия колелета да минете“.

Но Наката знаел, че невъзможни неща няма. Щом има село на отсрещния склон, което се вижда, значи трябва да има и пътека между тях, мислел си той, пък ако ще и перпендикулярна да е!

„Искате да ме убедите, че вие никак не ходите до онова село, дето се вижда ей там?!“, настоявал той.

„Е, има горе една пътека, ама…“

Това било достатъчно, за да се появи дивен маршрут в Източните Родопи, по който преминали стотина велобудали, при все че никой по тези места дотогава не вярвал, че това е възможно. В Перпендикулярната Вселена обаче всичко може да се случи и даже два пъти по толкова!

Ден първи, в който гостите на гората се срещат с крепостта Кривус и се цопват в река Арда.

В град Ардино денят започна по обикновен начин и така беше до появата на първите пришълци от вида „колоездач“ – странна порода, предпочитаща ярките цветове на облеклото и с афинитет към придвижването на две колела вместо на два крака. Жителите на града може би не бяха обърнали внимание на първите няколко, но когато броят на колите започна да се измерва в десетки, а едно сенчесто кьоше в центъра се превърна в подобие на кошер, нашествието нямаше как да остане незабелязано. Първият потърпевш от него бе един зарзаватчия, който остана без стока.

Отстрани имаше една маса, на която като изборни бюлетини бяха наредени картончета с номера и имена – и по традиция резултатите бяха предварително известни, даже бих казал, твърдо предначертани.

Дойде един камион и бе отпратен, тъй като каросерията му бе твърде малка за планината от багаж, която бе разхвърляна наоколо. След един час дойде отново, с набързо сковани от летви парапети и се започна едно преместване на планината.

Когато и това приключи, множеството се събра около двама-трима оратори, за да бъде проведена кратка предизборна агитация. Изборите са важно нещо, затова всички получиха някои важни инструкции, например: ако имате GPS, изберете бутона за включване, изберете ден 1 и следвайте маршрута; ако видите път или пътека с червена панделка, изберете него; ако видите гьол в реката, изберете режим „потапяне“; и други такива ценни напътствия, впрочем – напълно позволени от изборния кодекс. По това време, както вече споменах, градът отдавна бе научил за присъствието на шарената колоездачна орда и бе изпратено официално лице, което също отправи приветствие с пожелания за мир и разбирателство.

А след това те избраха пътя към гората!

Освободиха града от присъствието си по грандиозен начин, изпълвайки от тротоар до тротоар улиците му, след което налазиха баира и се видя, че тесният асфалтов път не може да събере всички. Може би затова той бе и доста стръмен, така че колоната постепенно се разкъса, а най-отзад някои подходиха съвсем радикално, решавайки направо да объркат пътя, за да могат след това сами и на спокойствие да се движат по него.

Когато асфалтът свърши, гостите на гората най-сетне навлязоха в нея, а черният път се превърна в магически свежа пътека, обградена от зеленина. Така всяко нещо дойде на мястото си, включително и тези 100 човека, които до този момент сякаш не бяха където трябва.

Изкачването до връхната точка мина някак неусетно и леко, при все че имаше дори и стръмни участъци по билото. И оттам се започна едно спускане, което не беше само спускане, но все пак преобладаващо бе такова.

Няколко важни точки имаше по пътя надолу. Първата бе кръчмата в с. Горно Прахово, която също бе опустошена от колоездачната орда. По принцип тези обекти са най-застрашени и собствениците им често не са никак подготвени за всеядните и всепиещи велобудали, които прииждат на групички и всяка такава поема щафетата от предходната, докато лавиците и хладилниците на заведението не бъдат приведени във вид, годен за основно почистване и зареждане.

Следващото място, към което отправиха взор велотуристите, бе крепостта Кривус под с. Башево. Кацнала на скалите над меандрите на р. Арда, тя е преживяла около 10 века, така че нямаше с какво да я уплашат. Крепостта обаче изкусно спря устрема на повечето от тях, поставяйки като условие за достигане до стените й преминаването на трудно проходима пътека в трудно поносимата жега на юнския следобед. Малцина бяха покорителите й – повечето се ограничиха само до поляните над нея, където гледката бе не по-лоша.

Завръщайки се в с. Башево, колоездачите нямаха търпение да изконсумират основния специалитет за деня – същинското спускане към р. Арда. Свалиха седалките, сложиха наколенките, включиха камерите и поеха надолу, само за да се изправят след 1 км пред поредната порция „родопско равно“. Ако не знаете, това е една особена подправка в каранията на „Крива спица“ с леко солен вкус заради потта, отделяна докато човек се бъхти на втори венец с ниска седалка, надявайки се, че краткият баир по време на спускането все пак ще свърши скоро.

 

И ето, че той наистина свърши, цветът зад дърветата се промени по начин, който подсказваше, че няма друг баир там. Имаше само пътека надолу – разнообразна, технична, опияняваща – беше една от най-хубавите пътеки в тези пет дни, макар че по това време нямаше как човек да бъде напълно сигурен в това.

И ако за пътеките могат да се водят дълги спорове, едва ли някой би отрекъл безспорното превъзходство на вира на р. Арда пред всички останали гьолове по маршрута – при него се изтърсиха велобудалите, потни и прашни. Дълбок, хладен и чист – това бе идеалната глътка свежест преди последното стръмно изкачване по асфалт до първия лагер.

Още същата вечер повечето гости на гората прочетоха по една глава, някои дори цял раздел, от един основополагащ философски трактат за вечните търсения на човешката душа.

Ден втори, в който велобудалите се изкачват до вр. Бездивен и плават през яз. Кърджали

Една сутрин, всъщност беше точно втората сутрин, като станаха рано и закусиха, гостите на гората се почудиха какво да правят и се качиха на връх Бездивен.

Не че този връх предразполагаше към качване с колело на него – нито беше нисък, нито пък беше близо, а още по-малко беше полегат и сенчест, но както е известно, по време на Перпендикулярната вселена повечето велобудали се превръщат в хора с много малко ум, поради което подобни техни действия не бива да предизвикват почуда.

Първите живи същества, които станаха свидетели на тази масова лудост, бяха стадо овчици, изкарани кротко на паша между горния и долния път.

След това велобудалите минаха през с. Русалско – място, което за много от тях бе познато отпреди, и точно там окончателно напуснаха гората. Те все така бяха в планината, но приятната сянка отстъпи място на безмилостното слънце.

Тясна пътека с камъни и пясък се виеше в източна посока – оттам се бе показал преди няколко часа безмилостният палач, който в момента хвърляше огнени лъчи върху кретащите по оскъдно озеленените склонове велобудали. Всяка малка сянка се превръщаше в убежище за почивка, в което морните колоездачи си предаваха щафетата на групички. Когато набра малко височина, пътеката започна да подскача от връх на връх по билото и така до подножието на Бездивен.

Баш-шефът в тая част на планината се издигаше с горда осанка и, за разлика от околните връхчета, бе опасан с гора, така че посетителите му поне имаше къде да се хванат, докато лазеха по стръмното му туловище. За да положат тези неимоверни усилия, бяха им обещани спиращи дъха гледки и наистина, получиха си ги!

Беше им обещано също така незабравимо спускане до яз. Кърджали – и него получиха. Всяко спускане, което трае 2 часа, е незабравимо, дори ако в сметката са включени и няколко изкачвания!

Пътеката не бе от лесните, нито пък бе еднообразна – тя се отличаваше с всички степени на понятието „камениста“ – от дребните ситни камъчета, през по-едрите, та чак до един цял скален склон, по който за по-интересно върху твърдата скала имаше множество по-ситни камъни, движещи се съвсем безразборно под гумите.  Имаше и други интересни неща по пътеката – например каменното, но все още живо село Дойранци; един уникален участък, който сякаш бе направен за учене на „оли“ с десетките паднали напряко дръвчета, които можеха да бъдат прескачани на скорост; една скала с поредната зашеметяваща панорама, включваща зеленеещия се язовир няколкостотин метра по-надолу… На всичко това се насладиха гостите на гората, преди да се озоват на брега на язовира.

А там ги чакаше друга задача за решаване.

„Как ще преминем на отсрещния бряг?“ – това бе най-важният въпрос за деня и след като стана ясно, че дори Наката не е в състояние да накара водата да се отдръпне, наложи се велобудалите да прибягнат до по-стандартни средства, каквито бяха една лодка и един сал. За тяхно щастие дори не им се наложи да ги конструират сами. Всъщност не им се наложи дори да гребат, което вече бе прекалена добрина – та по този начин те заприличаха на най-обикновени туристи, полюшвани с комфортно безгрижие от вълните, които лодката пореше.

Докато поредната групичка туристи прекосяваше язовира, прииждащите на брега нови велобудали се надпреварваха да купуват студен домашен айрян от един местен стопанин, чиято производителна сила, равняваща се на поне 200 добичета, подрънкваше със звънци наоколо и ароматизираше тежкия следобеден въздух.

Стъпвайки на отсрещния бряг, гостите на гората трябваше отново да поемат нагоре – това е така, тъй като все още никой не бе успял да измисли закон на физиката, позволяващ язовирите да бъдат изграждани върху планински върхове. Следователно, с голяма доза сигурност всеки велобудала знае, че пътят към водоем обикновено е надолу, а след това нагоре.

Таман му се видя края на изкачването, появи се друг проблем – нещо, свързано с бивака, с достигането на камиона до него, или пък с маркировката… Факт беше, че повечето велобудали се бяха струпали до един кръстопът в село Рибарци и очакваха допълнителни инструкции.

Когато най-сетне стана ясно каквото имаше да се изяснява, групата с мъка промени положението си от полуизлегнато към приведено над кормилото и пое по асфалтов път през още две села, само за да достигне до поредната пътека, която сякаш никой не очакваше.

Тя беше от онези пътеки, които по някаква необяснима причина изглеждат кратки, в началото си мислиш че ще свършат след десетина метра, пък те се оказват доста по-дълги и хубави, отколкото си очаквал.

В общи линии по такъв начин гостите на гората достигнаха до поляната за втория бивак. Там се наложи малко да почакат за багажа си, тъй като шофьорът на камиона явно не бе изпитал същото въодушевление за каране до лагера, опасявайки се за благополучното достигане на превозното средство, което в крайна сметка бе сменено с един от онези големи, зелени, боботещи и минаващи отвсякъде моторни обитатели на гората, които често биват ползвани за извозване на дървени трупи. Сещате се за какво говоря, ГАЗ-66.

Вечерта отново бе запомняща се, като се започне от специалния рибен специалитет, приготвен от Наката, мине се през подаръците, които гостите на гората получиха от „Крива спица“ и веднага употребиха по предназначение, и се завърши с уникалните вокално-инструментални изпълнения на Прасчо, от които и на най-закоравелия моралист, ако ще да е живял като отшелник в скален манастир насред пустинята, бързо биха му се изяснили някои неща от живота и животът на някои от нещата. Библиотеката все още бе пълна, така че и четенето продължи с пълна сила.


Ден трети, в който гостите на гората откриват машината на времето и се пренасят 1-2 века назад

След подобна вечер третият ден се очертаваше труден или поне така го описваха организаторите, може би очаквайки, че книгите ще дойдат в повече на някои от гостите на гората и те няма да могат да се пренесат дори един ден назад в спомените си, камо ли да пътуват назад във времето, както беше наумил Наката.

Велобудалите обаче не бяха обикновени хора – те са корави, юначни, трезвомислещи (е, вечер може и да не са), но преди всичко трябва да се отбележи, че макар повечето от тях да дават вид на почитатели на огнената вода, реално малцина са майсторите на спорта в това отношение.

Както и да е, сутринта бе хубава, а баирът бе стръмен, но тези особености на никого не направиха особено впечатление и гостите на гората за нула време достигнаха първото село за деня, където… знаете… опустошиха една малка кръчма, след което направиха същото и с няколко други по пътя си. Интересното е, че собственикът на най-голямото и чисто ново подобно заведение, предварително предупреден за опасността, дотолкова се бе уплашил, че нарочно не бе заредил нищо, поради което пропусна да реализира онази полза, която на икономически жаргон се нарича печалба.

Този гениален бизнесмен се бе установил в с. Ябълковец, а след това село велобудалите поеха по приятни сенчести горски пътища, докато достигнаха един по-главен асфалтов път, с един завой, един разклон и един магазин, също употребен набързо като кръчма. Някой би казал, че колоездачите предвидливо са се подготвяли за следващата част на деня, в която бяха обречени на обезбиряване, но не… повечето от тях съвсем не знаеха какво следва, а спирането при всяко капанче просто бе нещо рутинно, какъвто е за пътническия влак престоят на всяка гара.

От това място нататък предстоеше гостите на гората да открият една нова функция на техните велосипеди, а именно – да ги превърнат в машина на времето. Мнозина са се опитвали да създадат подобен уред, но явно са се подвеждали по сложни идеи и са се опитвали да го конструират от хиляди дребни и скъпи детайли, да прилагат научни и високотехнологични подходи… А ето, оказа се, че едно толкова просто и добре познато нещо като велосипеда, в комбинация с маршрут, измислен от „Крива спица“, може да отведе всеки велотурист до села, които са били живи преди 50 или 100 години, а сега са леко призрачни, студено-каменни и доста интересни за посетители, които в джобовете си имат устройства, позволяващи им да говорят, снимат, пишат, навигират, и какво ли още не от всяка една точка на земното кълбо.

Тези села са полуживо свидетелство за един свят, до който съвременният човек едва ли може истински да се докосне. Да живееш в каменна къща, да ходиш по каменна пътека до съседите си и до съседното село, да се изхранваш само от това, което си отгледал и да си свикнал с миризмата му, да се топлиш и да си светиш само с огън, да се придвижваш само пеша или с магаре, да майсториш сам всички сечива и оръдия на труда, които използваш в ежедневието си… всичко това бе останало някъде там, в села като Мак и в разни махали, които дори не могат да бъдат открити като имена. Беше просто усещане, а не реалност – велобудалите не се интересуваха какво е в момента (макар че едната пътека-улица бе доста технична и забавна), а си представяха какво е било. Колко ли от съвременните хора биха оцелели при такъв начин на живот, ако някой все пак изобрети машина на времето, запрати ги 2 века назад и след това машината се развали и те си останат там? Това, съгласете се, е доста важен въпрос за всички кандидат-пътешественици във времето, тъй като вече бе споменато, че повечето проекти в тази област съвсем не са прости като велосипеда, следователно едва ли са и толкова надеждни…

Между другото, сигурно знаете как в приказките и филмите чудеса като пътуване във времето, магии, преобразувания и т.н. винаги са съпроводени от някакъв свистящ, ускоряващ, блестящ или гърмящ ефект – дали ще е светлинна фуния, спирала, взрив или нещо друго, зависи изцяло от фантазията на автора, режисьора, а често и от кадърността на 3D аниматора. Е, в случая с Перпендикулярна вселена 5 всички тези дейци на изкуството се бяха погрижили за подобен ефектен преход към отминалата епоха под формата на една от най-хубавите пътеки, които съществуват изобщо. Тя запрати със страшна скорост велобудалите надолу през времето и пространството, със свистене на вятър в ушите, с поднасяне на гумите, с раздрусване по камъните, със скърцане на спирачките и с едно яко бутане по отсрещния хълм, което ускори пулса им дори повече от споменатото спускане.

След тези напрегнати моменти хората с шарените дрехи изобщо не знаеха къде се намират – буквално и преносно. Единствената им връзка с познатата за тях действителонст, която бе съвсем различна от каменните стени и пропадналите покриви на околните къщи, бяха червените текстилни ленти, маркиращи поредната пътека, за която никой никога не е предполагал, че ще бъде утъпкана от 100 чифта велосипедни гуми. Тези пътеки ги отведоха до втора махала, след това до трета – надолу към дерета и после нагоре към самотните къщи, и това продължи през целия следобед.

И точно така, както бе започнало всичко – с една хубава, технична, вдигаща адреналина пътечка – гостите на гората излязоха от миналото и се озоваха на чисто нов асфалтов път, който никак не кореспондираше с всичко това, през което бяха минали в последните 2-3 часа. Сякаш някой ги събуди от дълбок сън и всичко преди него се завърна, включително и жегата, която, за да се получи по-драматичен ефект при пътуването в миналото, бе отстъпила място на малко облаци и дори на ситен дъждец – всичко това обаче остана назад при каменните къщи и улици, а напред към лагера ги очакваше сух, каменист път, който първо се изкачи нагоре до с. Щерна (също предоставящо интересни находки за всеки неосъзнат етнограф), а след това се спусна стремглаво надолу до равна поляна край река Чираджикдере.

Тази вечер някои от гостите на гората се бяха поуморили, други дори се бяха понатъртили, така че лагерът като че ли бе по-спокоен, доколкото може да се използва подобно определение за място, запълнено със 100 човека. Като че ли точно това бе и вечерта, когато Ани обиколи насам-натам между палатките, разнасяйки някакво пластмасово пособие, определящо процента на телесните мазнини. Този „уред“ предизвика небивал спортен ентусиазъм сред всички – хората, за които отчете, че са под минимума, както и малцината, които бяха в идеалната зона, се захванаха спокойно да поглъщат огромни количества храна, а онези, които се бяха оказали „по-тлъсти“, също започнаха да ядат като невидяли, за да не бъдат настигнати от „слабаците“.


Ден четвърти, в който велобудалите опустошават няколко кръчми и превземат крепостта Устра

Ако вярваше човек на организаторите (а те са безспорно почтени хора, така че всички им вярваха), за любителите на дисциплината крос-кръчми четвъртият ден щеше да е полупустинен, т.е. очакваше се всяко село през този ден да бъде класифицирано като мираж, защото в тях кръчми нямало или не работели. За щастие на велобудалите обаче, мираж се оказаха само споменатите слухове, а селата и кръчмите в тях си бяха съвсем истински!

Ustra fortressВече стана ясно, че велосипедът е една същинска машина на времето, която продължаваше да вози гостите на гората до паметници от отминали епохи. Този път целта на пътуването бе Средновековието, а негов представител, излъчен за среща с колоездачите, бе крепостта Устра, кацнала сред гъста гора от тънки дръвчета на едно скалисто връхче.

Още по пътя към нея гостите на гората научиха, че лесно пътуване във времето няма и когато за целта се използва велосипед, то винаги е свързано с доста потене. Такова имаше и по черни пътища, и по пътеки, докато накрая групата достигна подножието на споменатия връх.

Тук сценаристите отново прибегнаха до специални ефекти. Знаете как обикновено, когато има да става нещо важно, някой от героите казва: „Не се притеснявай, изобщо няма да боли!“ или пък „Нищо няма да усетиш!“. И след това почва някакъв як екшън. Ето за такъв ефект говоря. Този път той бе дело на did, който обясни на морните и запотени велобудали, че „Ей тук е крепостта, за няколко минути сте там!“.

Няколкото минути се оказаха съвсем прилична разходка по планински терен и почти кози пътеки, но целта без съмнение заслужаваше тези усилия. Запазените зидове на военното съоръжение не само предоставиха на гостите на гората поглед към нея във всички посоки, но ги накараха и да се запитат как, по дяволите, е построено това нещо на това място, колко ли още крепости е имало наоколо, каква ли укрепителна система са представлявали, как са функционирали…

Беше пладне, слънцето се бе качило високо над хоризонта и за твърде много философстване нямаше време. Две уникални пътеки очакваха гостите на гората, но и два запомнящи се баира вървяха в комплект с тях. Първият от тях се изправи скоро след крепостта и табелата на един завой подсказа, че нажеженият от слънцето път ще ги отведе в с. Върлино. Твърде показателно име за типичния вид градоустройство по тези места…

Преди да стигнат там, гостите на гората пиха от един кладенец, ядоха череши, разговаряха с дружелюбни местни хора и изобщо се занимаваха с това, което на модерен език се нарича селски туризъм.

До самото с. Върлино можеше да се стигне по две пътеки, едната от които по-трудна. Някои от велобудалите, които избраха по-лесната, срещнаха на нея един братовчед на Йори, яхнат от един братовчед на Мунчо, чиито празен поглед обаче се дължеше на алкохолни субстрати, а не на тиха лудост. Споменавам го, защото същият е заподозрян за съучастие в една друга забавна случка, но тя ще остане за разказване от уста на уста. Други пък, които избраха трудната пътека, срещнаха остри серпентини и препъни камъни.

В крайна сметка обаче и двете групи, както и тези преди и след тях, се събраха в в кръчмата на с. Върлино. Това бе една от онези кръчми, които се появяват като хладен вир в зноен ден – очакваш го, искаш го, но никога не знаеш къде точно ще го намериш. Както бе споменато, по данни на организаторите тази кръчма не съществуваше и от тази гледна точка би трябвало да се каже, че тя свари велобудалите неподготвени, но, от друга страна, не е възможно да хванеш неподготвени хора, които винаги са готови за съответното нещо. Така де, разбрахте за какво говоря – и тази кръчма остана с празни лавици и хладилници, след като бе нападната с огромно настървение.

А може би организаторите тайно се бяха надявали тя наистина да не работи, за да запазят гостите на гората пълна концентрация и координация на движенията за пътеката между с. Върлино и с. Козарка… Такава пътека се помни цял живот, карането на велосипед по нея трябва да имаше нещо общо с ходенето по въже, с тази разлика, че само от едната страна имаше въздух, а от другата – бодлива тел, което все пак дава някакъв реален избор как и колко да се нараниш, ако изпуснеш 20-сантиметровата пътечка.

Скоро след това колоездачите достигнаха с. Козарка, като дори в неговите рамки имаше кратка засукана пътека. Тя обаче послужи само за подгряване преди втората уникална пътека за деня, спускаща се към Тикленска река. Тя бе от тези пътеки, чието начало не запомняш, тъй краят им е бил значително по-драматичен! В конкретния случай пътеката започна със серпентини, които бяха достатъчно трудни, преди следата да тръгне право надолу по склона – тогава всичко предходно започна да изглежда детински лесно, поне ако питате спирачките на велосипедите.

Затова пък в долината на Тикленска река гостите на гората се натъкнаха на изобилие от вирове, в които ексхибиционизмът доби тенденция за масовост. Да бе минала някоя мома по това време, щеше да поруменее като в народна песен.

След спа процедурите велотуристите отново се изправиха пред стръмен баир, по който запъплиха със сетни сили. Четирите дни вече тежаха като окови на някои от тях, а черният път се виеше по огретия от следобедното слънце склон така, сякаш никога няма да свърши.

През всички дни досега гостите на гората се освежаваха с череши, които се срещаха почти край всяко село и тъкмо бяха узрели, но в една махала преди с. Еленка перпендикулярната вселена стана черешова, след като едни хора поканиха колоездачите да си наберат директно от дърветата в двора. А там имаше много дървета и всичките бяха с натежали от плодовете клони. Гостите ядоха до насита, после пак ядоха и едва тогава продължиха пътя си, като вече не бяха сигурни кое им тежи повече – умората или пълните кореми.

В самото с. Еленка също имаше кулминация – втора изненадваща кръчма за деня, при това такава, чието опустошаване отне доста време. Причината бе, че собственикът явно имаше домати и краставици отзад в градината си, което му позволи часове наред да сервира  на прииждащите потни и полуголи велобудали нови и нови порции свежа салата, придружена от студена бира, а имаше и някакви топли мезета… всичко това постави под въпрос достигането на някои хора до лагера по светло.

Ден пети, в който е време за раздяла

Последният ден беше особен. Винаги е такъв.

Както Мечо Пух си брои гърнетата с мед, така и велобудалата пресмята колко сили са му останали – хем му се кара още, хем иска да си остави и за по-нататък. Хем му се иска карането, потенето, умората и тежестта в мускулите да свършат, хем ако можеше някак да кара по тези места още поне пет дни и да не се прибира в големия град…

Всяка приказка обаче си има край и краят на тази започна с шумно хокане сутринта от една местна баба, на която някои велобудали бяха поомачкали част от ливадата. Такива са рисковете при среща на два свята, които знаят твърде малко един за друг… и може би това е начинът да научат.

Последва традиционната обща снимка, за която е необходим все по-широк ъгъл на обективите, за да може да бъдат хванати всички велобудали накуп.

Продължиха с каране нагоре и надолу по типични родопски пътища, минаващи покрай типични родопски села, за да ги отведат до типичен горски заслон, откъдето следваше спускането. То започна с пътека, премина в черен път, излезе за малко на асфалт, след което запрати гостите на гората по камениста пътека, която отново ги предизвика да покажат умения и съобразителност. „Крива спица“ отново бяха измислили и специална игра за любознателните –  изкачване до Орлови скали, които се оказа, че привличат и велобудали – добре, че никой от тях не се опита да полети. Всъщност те полетяха, но по последната пътека за деня, която ги отведе обратно в гр. Ардино. Странните хора с шарените дрехи, каращи велосипеди, отново изпълниха улиците и заведенията в малкото градче, но този път всичко бе наобратно – планината от багаж бе разбита на парчета, които потънаха в багажниците на колите, хората отново се прегръщаха и здрависваха, но този път за довиждане, предстоеше им отново дълъг път, но той водеше към места, на които те реално не искаха да отидат… но трябваше. Обещаха си догодина пак да се срещнат в гората и да не знаят какво точно ще им се случи с Кривите спици, но да са сигурни, че то ще им хареса!

Все пак имаше и няколко велобудали, за които карането продължи още три дни. Имаше дори такива, които едва сега дойдоха. Това обаче е друга приказка…

Написано на 04 Декември 2011

Автор: Любомир Ботушаров

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *