Забравените махали на Родопите

Публикувано на 23 февруари 2013 от Михаела Кирчева

крепостта КривусДураллар, Кьочеклер и Русалско. Скритата крепост „Кривус“

Сянката пълзеше заплашително по склоновете и изяждаше последните късчета светлина. Нощта щеше да падне съвсем скоро, а студеният есенен вятър, веещ от бездната под нас,
by: Александър Караджовни напомняше все по-настоятелно за това. Времето ни бе ограничено. Току що бяхме пристигнали и не разполагахме с кой знае колко време за устройване на бивак. Суетенето в момента не ни бе от полза, затова решихме да се разположим на първото удобно за целта място. А то бе единственото уширение встрани от тесния път, криволичещ към село Русалско. Под нас бе бездната – 300 метрова пропаст ни делеше от долината на река Арда, а над нас се извисяваха дивите скали на Боровишката калдера, рай за всякакви животински видове.
– Добро – лошо, това е положението! В тази тъмница няма смисъл да се лутаме повече!, казах на другарите си аз и се заловихме с първата жизненоважна задача – събирането на дърва. Закичени с челници, се залутахме по склона. Бяхме премръзнали доста, но движението ни сгря. Очертаваше се сурова нощ. Дори се шегувахме, че ако ни стане студено, ще търсим още дърва, дори да имаме налични такива, само и само да се движим.
В Родопите дървата са лесна работа. Половин час ни бе необходим за да се снабдим със запас поне до полунощ. Избавихме от мъките дори една стара, загниваща вече череша, като услужливо я съборихме. Нарязахме я за нула време с безценното диамантено въже – важна част от оборудването за планинари.

Огънят се разгаряше, а студеният вятър ни прибутваше все по-близо до топлите пламъци. Опънахме и палатките. Веселата част предстоеше. Наденички на жар и овнешка лой, изпечена на шиш. Да си оближеш пръстите. За наша радост и вятърът утихна и вече всичко бе като в приказка. Сладка раздумка почти до полунощ и планове за следващия ден. Махалата Кьочеклер бе заспала отдавна, много преди нашето оттегляне в покоите на бог Морфей.

Сутрешният студ и „дъждът“ в палатките ни изкараха навън още преди изгрев. Но явно имаше защо – за да го посрещнем. Огненото небе постепенно се превърна в сиво. Облаците погълнаха слънчевия диск и денят започна да си тече по своему. Жарта бе още топла. Не се чудихме нито миг и напалихме голям огън с останалите дърва. Колко приятно бе усещането за топли ръце и крака.

След закуска се запътихме към село Русалско. Бях чел интересни неща за него и наистина бе дошъл моментът да го видя на живо. Тесният 5 километров път се изкачваше, спускаше, пак се изкачваше и след като преминахме през изключително запазена дъбова гора, излезнахме в центъра на селцето. Никой от нас не бе очаквал, че след толкова диви пейзажи ще се озовем в сравнително населено място. На импровизирания център на Русалско кипеше живот. Стадо пуйки се разхвърчаха като хеликоптери при появата ни, а дядо Мехмед, даващ мъдри наставления на свой съселянин как се вадят пирони без тесла, секна напътствията си, втренчен в нашествениците. Измери ни с поглед и подхвана жив разговор на доста добър български:

– См-см-см-олян! Какъв дявол търсите тук, бре младежи?
– Дошли сме да разгледаме Русалско! А русалки имате ли си тук?
Дядото не можа да разбере шегата и продължи делово.
– Остаряхме, за нищо не ставаме вече! Навремето бяхме 2600 души, сега няма и сто. Децата избягаха, за хора ни нямат вече. Като остарееш, ставаш ненужен.
Доловихме тъга в думите му и решихме да сменим темата.
– Чухме, че имало църква тук навремето! Вярно ли е?

– Вярно е, точно до вас е, до преди 40 години имахме и поп, но…

Огледахме се и занемяхме пред изключително запазения храм. Външността му породи желание в нас да го видим и отвътре. Помолихме дядо Мехмед да ни съдейства. Само с едно подсвирване при него се озова човекът, учещ се да вади пирони. Той на свой ред подсвирна на жена си и избоботи нещо на турски. Шалварите и трепереха докато женицата тичаше към нас с ключ в ръка. Влезнахме в храма, надявайки се да видим нещо уникално. Оказа се, че е пълен със сено. Нямаше стенописи, иконите бяха свалени. Човекът каза, че били пренесени в Петково, заедно с камбаната, а камбанарията разрушили още навремето…
Дядо Мехмед ни разказа за Русалско и района. Било голямо село – с болница, в която имало доктори, линейка и дори родилно отделение. За жалост всичко тънело в разруха в наши дни. За съседните махали каза, че почти нямало хора. В Авамово живеел един човек, а в Песнопой имало „трима къщи“. Личеше си, че местността подивява. Мечките изместваха хората, а гъстите гори завземаха територии от някогашните цъфтящи от живот селца.
От Русалско поехме на изток към една от махалите – призраци в Източни Родопи – Дураллар.
– Какво означава името му, бай Мехмед?, попитах с любопитство аз.

– Място, където трябва да спреш, за да се помолиш на Аллах!

Отговорът му ме вцепени и ме накара да настръхна. Замислих се. Тук, в този суров пейзаж, човек наистина трябва да се моли. Ако не от вяра, то поне от възхищение и преклонение.
На отсрещния склон грейна Дураллар. Шестте му каменни къщи се забелязваха трудно на фона на дивия сипей. Пролаяха кучета. Все пак имаше живот там. Двама или трима души живеели в махалата, до която няма път. Достъпът е само пеша, а когато трябва да се прекара багаж, на помощ идват катърите – тези калени и верни планински помощници на човека. Може би ние, а може би кучешкият лай смути четири елена, спокойно пасящи на една от поляните. Гледка, която виждаме все по-рядко. Но тук, в тази част на планината това все още се случва.
…………….
След няколко часа бяхме само на един хвърлей от Русалско и Дураллар, на десния бряг на река Арда, но бяхме изминали над 30 километра по тесните родопски пътища. Достигнахме до село Башево. Срещу нас все така кротко си стояха Кьочеклер, Дураллар и Русалско. Времето започна да се стабилизира. За пръв път от 36 часа виждахме слънцето за по-дълго от няколко минути.
Помолихме местните да ни упътят към крепостта Кривус – един от титаните на Родопите. Казват, че от гръцки кривус означава скрит. Противно на очакванията ни, започна дълго спускане от селото към крепостта. В далечината проблесна южната и стена. Но наистина сякаш бе построена умишлено в ниското, за да бъде скрита от човешки очи.
Крепостта се издига на скалист връх над река Арда, която я заобикаля от три страни. Построена е през X век и е изиграла основна отбранителна роля в Родопите, заедно с близката Патмос. Крепостта се е снабдявала с вода посредством подземен тунел, достигащ до река Арда. В летописите се споменава, че там са държани заключени много български девойки и жени.

И така, стръмното изкачване обратно към Башево бе причина да почиваме по-често, но и да обсъдим доста от нещата, които са ни развълнували при поредното странстване из Свещената планина.

Михаела Кирчева

Ръководител и главен редактор на сайта „Родопски хроники“ е Михаела Кирчева – природолюбител и консултант по устойчиво развитие на туризма, мениджър на агенция за приключения и блогър.

More Posts - Website

Follow Me:
FacebookLinkedIn

Остави коментар

Advertise Here

Снимки на Източните Родопи в Flickr галерия

Виж всички снимки

Advertise Here

Приключения в Източните Родопи